Пробуждане - част I

Слънчевият ден тъкмо се разпукваше навън,когато Горска сянка,се поразбуди от дрямката си,опъна лапи,стана изтръска се от полепналата по козината му роса и се огледа с неговото си любопитство наоколо...
Последните дни му се губеха.Последното,което помнеше беше битката из скалистите хребети на Мъгливите планини,там застанал до Кет-а-Улф и Промъкващ-се-тихо-в-нощта-и-дебнещ-те-с-удоволствие,разкъсвайки със зъби всеки осмелил се да се приближи до тях двамата...и след това нищо...никакъв спомен...докато не се събуди сега,тук,където и да беше това.
Огледа се отново наоколо,тръсна глава да си проясни погледа.Слънцето тъкмо напичаше,росата се вдигаше на красиви облачета пара,които пък правеха слънчевите лъчи да изглеждат още по-красиви и някак потайни.Намираше се на някаква поляна,с ухайни цветя разцъфнали навсякъде,птиците се омайваха от собствените си песни и го правеха с цялата красота на влюбените си гласове.Мъжките показваха на какво са способни,а женските застанали на скришно по раззеленилите се клони на дърветата тихичко даваха оценката си за този или онзи.
Горска сянка се раздвижи и за миг внесе лекичък смут из горския живот.Една сърна решила да похапне на тази закътана поляна и не го забелязала досега потрепна,но като го позна,се успокои и отново се зае с тревата - сочна,вкусна и хранителна...като за сърни...Всички го познаваха,затова и настъпилия смут беше кратък.Време му беше да потегли на път и да види този къде ще го отведе...А там сред дърветата,някъде в дясно се виждаше началото на слаба просека,може би извеждаща на пътека в гората...
Насочи се към горската пролука,но се чувстваше някак слаб и с вяло,нехарактерно за него настроение.Чудеше се какво е станало та да се озове така далеч от двамата си спътници в живота.И двамата не би изоставил по собствена воля.Ето обаче,че явно нещо въпреки всичко беше успяло да го раздели от тях.И това,че не знаеше какво се е случило с тях,в този момент му причиняваше най-неприятното усещане.Слабостта,глада,замайването и непознатата обстановка бяха нищо пред неизвестността какво се е случило на Кет и на Дебнещия...
Премина през полянката без да сее повече смут сред прехласналите се в любовни трели птици,сърната също продължаваше да не му обръща внимание,въпреки че знаеше -  ако Горска сянка е гладен,винаги има опасност - такъв е закона на гората...
Излезе през просеката на пътека,доста широка,но стара както се оказа.С ниски,събрали се клони на дърветата,но широка долу,давайки простор за стъпките на пътника поел по нея.
Беше мека,не скалиста и неудобна за лапите,а от пръст с толкова мек и вълшебен слой листа,покрил и най-малката неравност,оставяйки впечатлението че се движиш по коприна,по сатен,по мека,невероятно мека козина...горска ласка беше тази пътека за изморените и наранени лапи на Горска сянка.Оглеждайки дърветата,забеляза колко стари,всъщност хилядолетни бяха те.Имаше чувството,че тази пътека съществува от началото на времето и ще съществува до края му.И ти дава възможност да вървиш само напред,да не се връщаш по собствените си стъпки,колкото и да ти се иска.Веднъж излязъл на тази вълшебно приканваща те пътека,нямаше да можеш да се върнеш преди да си я извървял...В обратната посока не се виждаше пътека - там дърветата бяха като плътен слой, който ти казва: "Не гледай назад,остави това което си минал в миналото,в спомените,не го забравяй,но не се и връщай за него.Поеми напред и виж докъде ще те отведе тази пътека в живота.Поеми смело по нея и се остави инстинките,усещанията и чувствата да те водят".
Вълка се огледа - беше красива гледка,там застанал гордо изправен на пътеката,леко привел глава да подуши въздуха,с изправени рамене готов да поеме внезапен удар,с тяло напрегнато за скок при необходимост,с бистър вече ум и взор насочен напред към неизвестността.
Горска сянка пристъпи и с първата крачка на пътеката,просеката зад него като че ли изчезна,все едно никога не е била.не е съществувала и отрязъка от време в който се събуди е бил само част от съня,от пробуждането,вече в миналото което не би могло да се върне...

Пътеката - част II

Горска сянка пое с тихи сигурни стъпки по пътеката,която се канеше да го отведе някъде.И не се питаше къде.Пристъпяше спокойно,меко,в хармония със звуците на гората наоколо.Оглеждаше постоянно и забелязваше все нови и нови неща - лишея по дърветата увиснал на "бради",но без да им пречи да живеят,черпещ от тях само колкото му е нужно.Птиците продължаващи да пеят,катериците които се прескачаха от клон на клон и събираха лешници,мравките с техните забързани крачки...
Утрото беше невероятно свежо - планинския въздух толкова наситен на аромати,така омайващ и опияняващо чист,изпълнен с живота на гората...Въздуха беше самия Живот и Горска сянка се опиваше от него.Росата на места още не се беше вдигнала,капките блестяха с милиони,безброй цветове,отблясъци на слънчевите лъчи които се заиграваха в очите му и ги караха на свой ред да блестят.Листата,леко привели се от тази сутрешна влага,умиротворени от живителната и сила,наслаждаващи се на топлата енергия на небесното светило,искрящо,неразумно дори,зелени и бисерно красиви...Кората на старите гиганти на тази гора,блестеше с топло кафяви нюанси,дишаща и изпълваща старите тела със сила и живот.
Горска сянка се спря и се загледа в един от тези гиганти и във всички наоколо.Опитваше се да попие цялата тази красота около него на един дъх.И оставаше бездиханен.Толкова много,толкова истинска и непреходна е красотата на гората,на всяко едно камъче,на всяко едно листо,клонче,птица,малка и голяма гадинка - така необятни.Стоя захласнат пред тези гледки незнайно колко - може би дни,може би час,може би години...А мравките продължаваха своя вечен хранителен поход,всяка понесла товар в пъти по-голям от нея.Но упорито го носеше и не го изоставяше.Вълка ги гледаше,полегнал тихо в близост,дъха му предизвикваше мънички вихрушки в праха,затруднявайки тези така малки създания,но те не го забелязваха,а се трудеха и извървяваха своята вълшебна пътека в бисерно чистия въздух на това утро.
Притвори очи,сякаш за миг,за момент само,да починат,а съзнанието му да запечата мига в онази част от него в която се пазеха спомените.Клепачите му легнаха леко,очите се затвориха,носът му беше влажен,а той спокоен,тих,слушащ.
Гората пееше музиката на живота.Тоновете се примесваха с хиляди,с милиони,неизброими гами и звуци,ноти,трели птичи,мелодията на щуреца,някъде там и скакалец пригласяше.Обади се сойка,славей,кос,бухала измърмори нещо,совата и тя.Дърветата раздвижиха клони съвсем леко и песента им се сля с тази на всички останали живи същества,с дишането на цялата планина.А тази песен,на листата на дърветата раздвижени от полъха на вятъра - дъхът на Планината,бе по-нежна,по-величествена и по-омиртворяваща от всичко.И едновременно с това също толкова въздействащи бяха песните на съществата обитаващи това кътче от живота.Всичко беше така хармонично и балансирано,унасящо...
Горска сянка се раздвижи,след време.Времето тук беше без значение - сякаш не съществуваше и сякаш всичко зависеше от него.Поизправи се,отново се изтръска,но този път по-леко за да не раздруса много любопитните мравки решили да се поразходят по него и пое отново,с широките си крачки,остър поглед и слух.
Вървеше и с типичното за него любопитство не спираше да се удивлява на многообразието на живота около него.И Живота се удивляваше на неговото любопитство и желание да знае,да научава,да наблюдава...Търпението с което се спираше и гледаше работата на някоя птица по гнездото,излюпването на малките - бъдещи певци;съня на бухала,бълнуването на совите,суетата на сойките,песента на славеите,плясъка от крилете на сокол,цвърченето на горските ленивци,на полевките,хрупкането на лешници от игривите катерички...Посядаше на пътеката и ги гледаше с попиващи,зелени,искрящи,бистри очи.И запомняше.И беше щастлив,че му е позволено да го прави.
После с напредване на деня,на този ден или на следващите,ставаше,отърсваше се от леката скованост заради позата и отново поемаше по безкрайната горска пътека - напред накъдето го водеше.

Ключето - част III

Една сутрин огряна от слънчевите лъчи,докато весело преследваше една сърна,Горска сянка видя в горския килим покрил пътеката нещо сребристо да проблясва ярко на слънцето.Сякаш се опитваше да привлече нарочно погледа му.Той се спря и се загледа душейки въздуха наоколо,с наострени уши и застанал нащрек.Съществуваше реалната опасност това все пак да е капан.
Приближи се внимателно и предпазливо към мястото където нещото беше проблеснало и погледна с неговото си любопитство.Оказа се сребърно ключе окачено на много тънка,но изключително здрава също сребърна верижка.Беше почти напълно потънало под покрова нападалите листа и ако не беше случайния проблясък,Горска сянка със сигурност не би го видял.
Зачуди се дали обаче да го вземе или да го остави както си е - полузаровено,загубено може би,потънало в забвението и все пак не поддало се на разрухата на времето все още.
Не можа да се сдържи и го изрови за да може да го разгледа по-добре.Имаше гравирани рози - толкова фино и красиво гравирани - изглеждаха почти истински.Той дори се поприведе и ги подуши с влажния си нос,но аромат не се долови.И все пак отблясъка на слъцето ги правеше така истински.Всеки детайл беше гравиран до съвършенство.
Горска сянка продължаваше да се чуди какво да прави - ако вземеше ключето,което все пак можеше и да е загубено,не се знаеше дали някой не го търси все още.Ако ли пък не случайно го беше намерил?Ако е било предначертано от всичките му действия през целия му живот да достигне до този момент в който вижда отблясъка на слънчевите лъчи от това сребърно ключе?Тогава не би могъл да го остави.
Така и реши в крайна сметка.Въпреки всичките си съмнения,че може и да не е за него,все пак успя да преметне сребърната верижка през врата си.В този момент ключето сякаш заблестя още по-ярко и ясно се откроиха розите по него,а верижката се скъси сама и пасна точно на врата му.Сякаш всичко се опитваше да му каже че е взел правилното решение като е прибрал ключето.
И с бодра стъпка продължи напред по пътеката в този слънчев,бистър ден.Беше ранна утрин,слънцето току-що изгряло,все още кърваво червена топка на небосклона,въздуха искрящ от планинския студ,птиците пееха вече силно и щастливо.Горска сянка беше бодър и щастлив да продължи пътя си.

Мечката - част IV

Вечерта настъпи неусетно и беше време да потърси местенце за лягане.Някъде в подстелката на някой благоуханен бор.Свиваше се върху меките борови иглички и опиянен от аромата на дървото заспиваше и сънуваше.Рядко си спомняше какво е сънувал,но знаеше че е спал неспокойно.А сутринта се събуждаше въпреки това ведър и готов отново да потегли напред към незнайния край на пътеката...
В един от следобедите в които си почиваше,за да може вечерта да излезе на лов,нещо едва доловимо го извади от унеса на дрямката му.Беше се изтегнал блажено уморен,с изпънати лапи и глава облегната на корените на един от вековните дъбове,когато шум,може би, го изтегли с неуловима нишка от страната на онзи,чието име беше Морфей.
Горска сянка се надигна бързо и рязко,за миг отърсил се от сковаността на съня и със сетива изострени до краен предел.Сигурен беше,че в този момент дори и прашинка обикновено невидима да полетеше в своя последен танц към земята би я видял.Усещаше дори лекия едва-едва доловим звук от трудолюбивите мравки,неуморни както винаги и твърде незаинтересовани от ставащото в света на гигантите.Усещаше аромата на всяко разцъфнало се цветче наоколо.Във всички тези обичайни горски аромати,звуци и усещания сега се наслагваше нещо ново,ако вълците имаха понятия за цветове би го нарекъл черно,черно и мрачно като непрогледна,безлунна и беззвездна зимна нощ.И студено.В полъха на вятъра се усещаше невъобразим студ.Дори ключето което блестеше ярко откакто го беше взел,сега беше сякаш потъмняло,помръкнало и студено,сякаш изведнъж патината на времето се беше наслоила върху него.
Чуството за неимоверна,непреодолима заплаха породи в Горска сянка рядкото желание да избяга колкото е възможно по-бързо от това място,тази пътека,тази гора...Но в сърцето си знаеше че не би го направил - това беше неговия път,този който Горска сянка трябваше да извърви и никой не можеше да го отклони от това.Затова в присъщия му стил,приседна на задните си лапи и изплези език в насмешка към опасността.Каквото и да се задаваше отпред,той беше готов да се срещне с него.
Погледна нагоре и чак сега забеляза че слънцето беше закрито от облаци,а вятъра който допреди малко беше раздвижвал въздуха само с шепот,сега набираше сила и разклащаше короните на дърветата.При един внезапен по-силен повей безброй листа се откъснаха и полетяха във великолепен и прекрасен въртелив танц към пътеката,за да дадат своя принос към мекия горски килим.В този един момент,в който времето сякаш наистина спря,Горска сянка усети птиците спрели своите песни,катериците бяха като замръзнали на място,втренчили погледите си някъде напред,стискай все още поредния лешник понесен към хралупата,дори мравките бяха спрели своя безспирен поход към и от мравуняка.
В пороя от листа се появи огромна сянка,сякаш безформена,но плътна,черна и вихрена.Приближаваше се с невероятна скорост и допълнително увличаше и създаваше хаос в полета на листата.Нападна изведнъж и Горска сянка с изненада разпозна в нападателя си представител на мечия род.Огромен мъжкар,с тъмна сплъстена козина,горящи като на демон очи,с разперени огромни лапи.Ноктите му бяха способни да пробият дупка и в най-плътната човешка броня,а муцуната му беше сгърчена в гримаса показваща завидно големи зъби готови да трошат кости с еднократно усилие.
Вълкът отскочи с невероятна скорост и зад себе си чу разочарованото ръмжене на звяра.Обърна се също толкова бързо и ловко заби зъбите си в задните лапи на мечката опитвайки се да прегризе сухожилията й.Не успя и отнесе жесток удар,който го захвърли болезнено в ствола на близкото дърво.Изправи се бързо,разтърси глава,а ключето заблестя сякаш да покаже че жизнената му сила няма да бъде изцедена толкова бързо.Мечката нападна отново,с разтворени предни лапи,изправила се на задните.Опита се да се стовари с цялата си тежест върху Горска сянка,но той отново успя някак да се изплъзне,макар и с болезнен стон заради натъртения гръб.Заобиколи мечока в гръб и отново захапа задните лапи,но този път стисна с цялата сила на вълчата си захапка.Чу се мляскащия звук на разкъсана плът,а мечока изрева от болка и изненада.
Горска сянка отстъпи малко назад,а огромния звяр се опитваше да се извърти към него въпреки вече обездвижените си задни лапи.И докато правеше това движение,вълкът се хвърли върху него и с безмилостно стискане на челюстите си захапа врата на звяра.Главата му се тръскаше в опит да разкъса,а зъбите захапваха отново и отново все по-здраво и по-надълбоко,докато накрая бликна гореща,ярка кръв от вратната артерия.
Кръвта на звяра изтичаше бързо,но Горска сянка не отслаби захапката си,а напротив,насочи се още по-надолу,за да стисне и задуши всеки възможен изблик на сила и заплаха от мечока.Беше нападнат без да е предизвикан и нямаше да пощади врага си по никакъв начин.Но не искаше и да го остави да се мъчи и удави в собствената си кръв.С последните конвулсии и затихващите удари на мечото сърце,Горска сянка отпусна захапката си се оттегли настрани.
Приседнал на задните си лапи,усещаше се доста слаб и изтощен.Кръв се стичаше и то него - имаше по гърба и ребрата си широки резки от мечите нокти.Дишаше тежко и учестено,а болката в ребрата беше близка до пределно поносимата.Горска сянка легна и притвори очи за малко.А ключето увснало на тънката си верижка запулсира с ритъма на вълчото сърце...

ще продължи,но засега трябва да я изоставя за малко и да поработя...